Нека се запитаме какво прави „Клетниците” на Виктор Юго един от бисерите на западноевропейската литература.

Всеки, докоснал се до тази книга остава с трайни впечатления и запомня завинаги епизоди от нея, които няма как да изличи от съзнанието си. Юго ни предлага един врязващ се в съзнанието духовен контраст на персонажите, от който произитича и разминаването между това, което мислим, че трябва да последва и това, което се случва. Спомнете си как в началото на романа каторжникът и заплют от обществото Жан Валжан бе приютен от епископа на Дин. Впоследствие Жан Валжан ограби свещеника като отмъкна сребърната посуда, която му бе сторила впечатление по време на вечерята, с която го нагости великодушно домакина. Последният дори излъга стражата, върнала крадеца пред прага му, заявявайки че той му е подарил сребърните вещи и така го отърва от суровите клещи на закона.

„Жан Валжан, братко мой, вие не принадлеж ите вече на злото, а на доброто. Аз откупих вашата душа, изтръгнах я от черната бездна на порока, от страшната гибел и сега я влагам в ръцете на Бога!”, каза епископът на изпращане на Жан Валжан, с което даде на читателя нагледен пример как Злото може да бъде победено само с Добро.

Епископът не беше никак загрижен за откраднатите съдове и въпреки че струваха страшно много, той се шегуваше с прислугата, че за да се натопи парче хляб в мляко не се искат сребърни вилици или лъжици. Той е олицетворение на Христовото милосърдие и себеотрицанието, но образът му не е никак популярен. Защо? Защото не предприема кърваво отмъщение и проявява необяснима мекушавост към един престъпник, който трябваше да понесе последствията за вероломството си, за своето неблагодарно дело? Защото не живее като Едмон Дантес заради отмъщението, което планува в тъминцата на остров Ив в романа на Дюма „Граф Монте Кристо”?! Ами Жан Валжан? Самият той преживява катарзис и започва да върши добрини, върховете на които покорява когато спасява от сигурна смърт инспектор Жавер – човекът, разрушил семейното му щастие и превърнал живота му в същински ад. Жан Валжан обаче не е изпълнен с гняв и жажда за кръв, той вече е човек, а не звяр и спасява заклетия си враг от бунтовниците, готови да прережат гърлото му. Почти всеки, достигнал до този епизод остава трогнат, зашеметен. Читателят трудно си обяснява поведението на Жан Валжан. Не е ли дошло времето да си разчисти сметките с този, отговорен за цялото му лично нещастие и страдалчество, на каквото би завидял и поразеният от жестоката съдба Чулкатурин от "Дневник на излишния човек" на Тургенев? Пораждането на подобни мисли и настроения само доказва колко много сме се отдалечили от Христовото учение и как поради една или друга причина сме възприели философките възгледи, сред които прошката и милостта са изгубили своите места. Вече е далеч по-разбираемо злодеят да загине от ръката на главния герой, инак самите ние ще останем с някакво неясно нагарчащо чувство за незавършеност. Трябва да има кръв, смърт, разплата, за да се въплъти в тях нашата собствена представа за справедливост... Онзи, който не следва тази линия се оказва слаб, безхарактерен и недостоен за възхищението ни.

Още един пример в сходен аспект поставя „Клетниците” на Юго сред изключително важните нравоучителни творения на световната литература. И отново в душите ни нахлува сгорещения от благородство повей на неочаквания сюжетен завой. Гаврош е детето на улицата, едно отхвърлено от обществото парижко създание, което се шляе, облечено в дрипи в мразовитите зимни дни и подхвърля хапливи забележки на другите с влудяваща безгрижност, а нощите прекарва в гъмжащия от плъхове търбух на дървен слон. В един от многото дни, които не се различават по нищо от останалите, тъй като и в него едно от основните мисловни занимания на Гаврош е да си спомни кога е ял за последно - преди един, два или три дни, той случайно подслушва разговора между г-н Мабьоф и г-жа Плутарх, в който последната със загрижен тон обяснява на стареца Мабьоф, че дължи наем за девет месеца и стопанинът на къщата се кани да го изхвърли на улицата. Малко по-късно щастието се усмихва на Гаврош и той съумява да отмъкне една кесия от парижкия хулиган и крадец Монпарнас. Най-после! Пари в ръцете - топла вечеря, истински лукс за малолетния скитник, чийто стомах не се е срещал с храна дни наред.

„Кесията падна върху крака на дядо Мабьоф. Той се събуди. Наведе се и я взе.

Не разбра нищо и я отвори.

Кесията беше с две отделения: в едното имаше малко дребни пари, а в другото – шест златни наполеона.

Дядо Мабьоф, изплашен, я занесе на прислужницата си.

Гаврош подхвърля кесията на тези, които се нуждаят от парите, за да не останат на улицата... като него. Жестоката истина е, че когато нямаш нищо си склонен да дадеш най-много. Звярът, наречен „улица”, мизерията, хорската злоба и ненавист могат да отнемат много от едно недорасло момче, да притъпят морално-волевата му сетивност, но не могат да го накарат да се преклони пред златния идол на скъперничеството и безсърдечието. Затова и той подхвърля незабелязано кесията в скута на угрижения старец. Този пример може да бъде успешно подкрепен със сходен такъв от нашата литература. Името на героя е Серафим от едноименния разказ на Йордан Йовков.

Отруденият и беден Серафим е скътал някоя парица след цяло лято тежка работа в джоба на изпокъсаното си палто, което неговият познат Еню укорително му напомня да замени вече с ново. Самият му притежател има такова намерение. Когато обаче съдържателят на кафенето Еню отказва да помогне на своята близка Павлина, чийто мъж е налегнат от лоша болест, а нямат пари да го заведат на доктор, нещата се променят. Те просто няма как да останат същите. И така финалът на разказа ни изправя пред ядосания Еню, който не може да проумее как така Серафим е дал припечелените с пот на челото си спестявания на непозната. Нима не цени парите? Как не го е страх, че те така и ще си идат, че никой няма да му ги върне? „Когато Господ на нея, и тя на мене.”, кротко отговаря Серафим, а после започва шеговито да обяснява на слисания Еню, че не му е нужно ново палто - ще поизкърпи старото тук-там и то пак ще му върши работа. С делото си Серафим със сигурност се е почувствал стотици пъти по-значим, отколкото ако бе сложил на раменете си ново палто докато един човек си отива от този свят заради немотията и хорската безсърдечност.

Къде са обаче съвременните примери за смиреност, благородство и човеколюбие на световното изкуство? Нима са отживелица всички морални еталони, на които се крепи съвременната цивилизация, тяхното вливане в измислени образи се е изтъркало и възкресяването им за нов живот в новия век няма да запали нито искрица интерес в очите на аудиторията? Изграждането на образи, кореспондиращи си пряко с вълчето съвремие със сигурност прави по-разбираем светът за онези, които се докосват до тях, онези, търсещи подсъзнателно аналог между това, което им предлага творецът и тяхната собствена действителност. Така, неусетно авторът може да положи своя отпечатък при моделирането на личната философия и светоглед на други хора. Но наред с всичко останало един творец трябва да залага и посоки за разрешаване на поставените от самия него проблеми. В това до голяма степен се корени и замисълът на всяко произведение на изкуството, било то роман, филм или пиеса.
Замислете се другия път, когато си пуснете някой от последните шедьоври на европейското кино като напрмиер "Нимфоманка" на Ларс фон Триер и се запитайте след това удовлетворена ли е душата ви от поднесеното...